1.

“- Фич, припомни ми моля те при кои диваци отиваме, че горещината в самолета ми изпари мозъка…” Репликата, нарушила монотонното бръмчене на хидроплана, бе на Франсоа.

“- Казват се Пираха. Туземно племе населяващо тропическите гори по крайбрежието на реките Майчи и Аутаче, притоци на Амазонка . “Открити” са през 1930-та година. Произход- клон на племето мура-матанави. Език- строго монолингвални…отказват да научат дори една английска, или каквато и да е друга дума, за да общуваш с тях трябва да понаучиш техния език. Кратка история- оттеглили се в джунглите по поречието на Майчи вследствие на конфликти с гуараните и белите заселници… В момента наброяват 300-350 човека. Препитават се с лов и събиране на плодове, треви и корени…Там ни чака един доминикански монах, живял при племето, уведомен е за нашето пристигане.”

   Това беше краткото описание-брифинг на Текумсе Фич, в отговор на въпросите на французина. Тоя- Франсоа льо Бри- беше странна птица- сомелиер, музикант на свободна практика /егати комбинацията/, приятел на Фич, дошъл с нас по негово благоволение, уж учил два семестъра лингвистика /ясно, поредният “клатикурец-авантюрист” воден от непрактично любопитво, въобразил си, че е изследовател/. Беше понесъл и една китара, на която подрънкваше от скука чат-пат, като че ли отиваше на турне…

“Строго монолингвални”… Еха, тъкмо работа за нас !

   Казвам се Кей Шелдън.  Занимавам се с антропология и лингвистика в университета Бъркли, Калифорния. Научните ми разработки са в областта на морфофонемиката при някои нативни южноамерикански  племена.  Летяхме на борда на хидроплан “Чесна”, от Манаус до градчето Маникоре, срещу течението на река Мадейра, с крайна цел река Майчи- неин десен приток, където щяхме да се срещнем с въпросното племе…Фич вече бе имал едно двудневно транзитно пребиваване там, така че беше нещо като “стар кокал” сред нас. Гледаше през прозореца с детска възхита короните на гигантската сумамейра, които се извисяваха на 80 метра, т.е. малко под нас, които основно пилотът внимаваше да не закачи. Не че не ги беше виждал…Висок мъж с аристократична осанка и дълги по английски бакембарди- външният вид на Фич не съответстваше на оптимистичното му почти момчешко настроение. Дължеше името си на своя прадядо- героят от гражданската война на Щатите, генерал Уйлям Текумсе Шърман, с което се гордееше по право. Фич бе мой приятел и колега от университета “МакМастър” в Хамилтън, специалист по психолингвистика.

  Когато Фич ми се обади, за да му помогна в предстоящето проучване из Амазонка, не се колебах въобще, и веднага стегнах багажа. Познавахме се с него отдавна, имахме няколко съвместни експедиции. И така, “въоръжени” с компютърна програма, на базата на техниката “тагмемика”- тежката артилерия в лингвистиката, разработена от нашият общ преподавател професор Кенет Пайк, поехме към джунглата.  Разшифровката на нито един език до този момент не ни се опираше, организирахме си състезания кой пръв ще разбие кода на някой екзотичен индигенен език- било на племето ротока, бохуро или яхахи.

 Това обаче, което намерихме с Фич там, при пираха, беше в състояние да катурне и най-респектиращите теории по отношение на способността за езикова комуникация…но да карам подред.

2.

…Образуваните при приводняването вълни раздвижиха двуметровите кръгли листа на гигантската лилия “Victoria Regia”. На брега на реката ни посрещна групичка от пет-шест индианеца, водена от падре Жувенал Гонкалвеш- мисионер от доминиканския орден. Първоначално външният му вид ме изненада. Гол до кръста, с голяма бяла брада, кожата му почти придобила цвета на тази на племето. Същински Робинзон. Пушеше някакво тютюноподобно растение. Зарадва се на цигарите които му поднесохме. Заведе ни на една поляна малко по-навътре от понтона. Индианската група се оживи, и един ме посочи с пръст, казвайки нещо на падрето.

 “-Искат да знаят как е името ти на “къдрав” език. С този термин обозначават всеки език, който не е техния. “Шелдън”- представих се. Групата се побутна един друг, изломотиха нещо, след което ме посочиха и казаха-  “Каа-хой!”

“-Честито ти ново име!”- засмя се падрето. “Какво означава?”- попитах.

“-Този който дрънчи и прави шум “. Тогава видях, че сочат към колана ми. Наистина, металното канче което висеше винаги на кръста ми, се удряше при ходене в мачетето, и издаваше този шум. По подобен начин “прекръстиха” и Фич, и Франсоа.

 Насядахме на поляната, отчето запали нова цигара и продължи:

  -Да ви разкажа накратко къде сте попаднали, за да не се чудите на някои неща. Всъщност, ако имате някакви въпроси, питайте първо вие.

  -Падре Гонкалвеш, откога живееш с тези хора?

  -Отдавна…В края на 60-те имах мисия, възложена ми от ордена…да преведа Новия завет на възможно повече езици от долината на Амазонка. Бях млад, образован, енергичен, и изцяло отдаден на християнството. Тръгнах, въоръжен с вярата в Бога и Евангелието на Лука…но претърпяхме самолетна авария някъде над джунглата, останах жив само аз. Лутах се безцелно няколко дни из горите, с едно мачете, въже, фенерче и кибрит… Намерили са ме в безсъзнание, вследствие крайно физическо изтощение. Пираха са моите спасители. Дори не знаех, че съществува такова племе. По това време  наброяваха около 80 човека , децата им измираха масово вследствие привнесени болести от белите търговци, тъй като нямаха естествен имунитет. Минаха месеци, преди да проведа и най-елементарен разговор с тях…и да ги убедя /това ми костваше най-голямото усилие/, че имат нужда от лекарства- в противен случай щяха просто да изчезнат в рамките на едно поколение. Езикът им е шантав, усвоява  се трудно, все още го уча. Обичат да пеят…Другото ще разберете сами, вие сте учени, хора с опит, а ако имате въпроси- питайте, аз съм на ваше разположение, ако мога ще ви отговоря.”

3.

…Селището в което отседнахме представляваше десетина колиби /силно казано/- покрив от палмови листа на 4 кола, никакви стени и обзавеждане, освен задигната над земята платформа от тънки клони за спане, чанти от палмови листа, 1-2 тенджери /единствения белег от цивилизацията/, и уреди за направа на лъкове и стрели. Украса- семпли огърлици от зъби, семена и пера- използуваха ги един вид като талисмани против уроки- по думите на падрето. Старейшината имаше на вратът си наниз от празни патрони за газиране на сода- получил ги като бартер от търговци на суров каучук- стъпваше важно, като разклащаше патроните, за да подрънкват. По указание на падрето пираха бяха приготвили специална колиба за нас- четири на четири метра, със стени, змие- и комарозащитена, с хидропланът си докарахме газова печка, фризер захранван от генератор, водно-филтрационна система, телевизор, прожекционен апарат, както и два лаптопа, и провизии. Цялата наша “багатерия” предизвикваше почуда у преминаващите покрай колибата ни туземци.

Първите два дни преминаха в суетене покрай обзавеждането, както и “близко разузнаване” около селото. На втората вечер, събрани около запаления пред колибата ни огън, падрето продължи разказа си:

  -Пираха не проявяват никакъв интерес към “достиженията” на цивилизацията… Провалена програма за развитие на земеделски умения, разработена през 70-те години от бразилското правителство.  Това което виждате да расте отстрани не се отглежда- просто разсипано зърно, поникнало случайно. Отказват да консервират месо чрез осоляване или опушване, заради което отделих време и нерви, за да ги обуча. Произвеждат единствено брашно от маниока, така че да им стигне за няколко дни. Не се запасяват. Белезите на модернизация- фланелките и гащетата на мъжете и памучните наметала при жените- са измамни…носят ги единствено когато знаят че ще идват бели хора, или търговци. Не използват числа и цифри- единствените думи които имат са “едно”, “две” и “много”.

  -Не е възможно, няма такова племе! – възрази Фич.

  -Казах ви, че тепърва има да се чудите. Никой не рисува, нямат никакъв вид, дори първобитно, изкуство. Нямат отделни думи за цветове, освен “тъмно”, “светло”и Blood-like- “подобно на кръв”.

  -Може пък да са трихроматични- да различават само три цвята, като маймуните…”-отбеляза ехидно Франсоа.

  -Стига, Франсоа, това е несериозно!” –казах. Отчето дръпна от цигарата и продължи:

  - Тъй… Белите търговци систематично ги мамеха при търговията- основно бартерна. Тъй като пираха го разбраха, един ден реших да обуча някои хора на елементарно броене и смятане. Познайте какво стана? След ОСЕМ месеца упорит труд, нито един от групата не можа да преброи до десет на португалски, или да събере едно плюс две!

   - Хм…ама тия са доста тъпи…пак вметна Франсоа.

   - Не, не се заблуждавайте. Бързината на тяхното мислене не е по-бавна отколкото на един средностатистически колежанин-първокурсник. Просто математиката, както всички други “привнесени”неща, се отхвърля. Трябва да ви кажа, че децата им могат да оцелеят сами в джунглата по-дълго от всеки друг индианец в този регион”- каза отчето. “-Забравете расовите теории. Това са интелигентни хора. Фактът, че им липсват нашите цивилизационни “атрибути” не ги прави безмозъчни идиоти.”

  - Падре Гонкалвеш, а какво стана с Библията и вашата мисия?- попита Фич.

  - Библията ли? Послужи ми добре докато се лутах из джунглата- палех си огън с листовете и” - подсмихна се горчиво падрето. Непреводима е…езикът им е толкова беден…Отказах се отдавна от превода на Евангелието на Лука. Тук “словото божие” не работи…Сега се занимавам с други неща…организирам доставка на лекарства за… Изброи няколко заболявания. Говореше по-скоро като представител на УНИЦЕФ, отколкото като доминикански мисионер.

 Отчето дръпна от цигарата и продължи:

  -В интерес на истината, опитах да им представя житието на Христос…и всеки път реагираха по един и същи начин- питаха- “ти срещал ли си тоя човек?”, и като получеха отрицателен отговор, губеха всякакъв интерес и си тръгваха.

  -А някаква тяхна, собствена митология?- попитах.

  -Да, наистина първоначално реших да проуча космогонията и митологията им. Няма народ, или племе по света, които да нямат своя трактовка за сътворението на света или племето им. Тези обаче НЯМАТ митология! Добре, питам ги. Кой, според вас, е направил слънцето, луната и звездите? Смеят ми се! “Те не са направени”, казват, “тях просто си ги има”! Добре, не се предавам аз. “От пираруха ли произлиза племето пираха? “Аа, не,” казват, “пираруха е риба, а ние сме хора”. И пак ми се смеят. Смеят се на всеки, който прави, или мисли  нещата по начин, различен от техния.”

 След това се подсмихна: “Те са моят живот. Усмивката на излекуваните деца е моето утешение. На това се надявам, когато един ден ида горе, при съда на Твореца, и той ме попита “защо изгори Библията?” Там, горе, тези деца ще са моите “адвокати”. Хайде, лека нощ засега.”

 Отдалечавайки се към своята колиба, се обърна и каза- “Имайте предвид, че понякога умишлено дават неверни отговори. Имам чувството, че крият нещо, до което съм страшно близо, но ми се изплъзва вече толкова години… А, забравих да ви кажа- спят два пъти по 15 минути до максимум 2 часа дневно, разпределени в денонощието. Но няма да ви пречат нощем- абсолютно безшумни са.”

4.

  Започнахме нашата работа с племето. След една седмица обаче, лаптопите се скапаха. При един пороен дъжд, бяхме ги изнесли на маса пред колибата, тъй като вътре бе задушно /нямаше климатик/, и, докато се върнем – всичко във вода. След още няколко дена излязоха от строя последователно и генераторът, и фризерът, и пречистващата система, и телевизорът. Започнахме да преваряваме питейната вода - занятие, което също учудваше местните. Нямахме друг избор, освен да продължим записките по стария начин- с тефтерче и молив.

  Дните, прекарани в селото, протичаха еднообразно. Сутрин ставахме, тоалет, закуска, и- започвахме нашият “лов” на пираха.  Установихме, че имаше два начина за съдейтвие от страна на индианците- единият бе да чакаме падрето да доведе някой на масата пред нашата колиба, с обещание за цигара или някоя дреболия от наша страна, а другият, който усъвършенствахме впоследствие- да изкараме Франсоа с китарата, или прожекционния апарат. Той се оказа много полезен в това отношение- тъй като единственото нещо, което можеше да им привлече вниманието, бе музиката от китарата, или като им пускаше по някой филм. Съдействаха ни в рамките на 5-10 минути, не повече, след което губеха интерес и си тръгваха.

  Най-полезен се оказа един пираха на средна възраст на име Ткаа-ха /”външният вид лъже, на 28 години е”, каза падрето, “той не знае на колко е, но аз помня кога се роди, всичко записвам”/.  Първият ми опит с Ткаа-ха обаче претърпя провал. Падрето дойде с него точно когато се пръсках с репелент за комари. Учуден, пирахата попита какво правя. Ето един удобен случай да разшифровам съобщително изречение! Събрах палеца и показалеца, изимитирах летящ комар, бръмчейки с устни, след което го “поставих” върху предмишницата си, и с другата ръка “Шляп!” –го размазах. “Какво направих?” – попитах индианеца. “Каа-хой се удари !”- преведе падрето. “Не, не е това. Опитай пак.” Втория път вложих максимума от моите устни за да се доближа максимално до звука на комара, и шляпнах повторно. “Летяща колиба /така пираха наричаха хидропланът/ кацна на ръката му.”- преведе падрето. Той видя, че се изнервям, и се засмя. “Ти се опитваш да му кажеш, че комарите ти пречат. Те никога няма да съставят такова изречение, и никога няма да го разберат. Комарите са неразделна част от живота им, те просто не им обръщат внимание.”

  Наистина обичаха да пеят. Пееха когато тръгваха на лов, пееха като се връщаха. Напевите им бяха мелодични, леко монотонни, приятни за слушане. И наистина се справяха добре в джунглата- знаеха ползата и местонахождението на всички важни растения в района, разбираха поведението на местните животни  и как да ги уловят, или избегнат, с никакво оборудване или оръжие, и да се върнат след три дни с кошници, пълни с плодове, и дивеч- най-често маймуни от вида “саймири”, и птици. Обаче рядко ги виждах да ядат. “Да, често гладуват, но не поради липса на храна, а защото така се каляват като “тигисаи”- “твърди”- поясни падрето. Гонкалвеш бе усвоил доста от навиците им, дереше маймуна не по-лошо от жените в племето. Всъщност, единствения видим белег който го причисляваше към духовенството бе тежкият сребърен кръст, висящ на врата му, който видимо му пречеше в повечето практически занимания, кандилкайки се. 

  Франсоа, общо взето, не участваше в нашите научни занимания. Един ден се връщаше от гората, заедно с Ткаа-ха, с мрежа за ловене на пеперуди /бе решил да прави хербарий с пеперуди и многото видове орхидеи, които вирееха там/, и тъкмо да седне пред колибата, забеляза- “я, жаба на пейката!”. Понечи да я хване, но Ткаа-ха със светкавично движение му хвана ръката. “Кокои хигио койхи! - Хванеш ли жабата- може да умреш!” “Аа, това ще да е жабата “кокои”- най-отровната в света” каза, силно пребледнял, Франсоа. “Май в нейната отрова индианците топят върховете на стрелите си.”

Ткаа-ха бе донесъл, вързана на гърба си, убита маймуна саймири. Хвърли я на детето си- момиченце, което се заигра с нея, като с кукла “Барби”, след което поседна при нас за няколко минути, изпреварвайки нашата покана. “-Не се заблуждавайте по отношение интереса му”- минавайки покрай нас, вметна падрето. “Сътрудничат единствено за да получат малко тютюн, брашно или парче плат. За тях вие не сте повече от “дърво”, от което берат плодове.”

5.

Дните минаваха неусетно…Общо взето, мотото на нашите заключения отвреме-навреме бе: “това не е възможно!”. Оставайки няколко дни до заминаването ни, един ден решихме да направим нещо като “консилиум”, да сумираме резултатите един вид. Всеки въоръжен с тефтерчето си, и молив, падрето също пожела да присъства на обсъждането.

  “- И така, да обобщим какво имаме на разположение от езика на пираха по отношение фонетиката, семантиката и морфологията.”-започна Текумсе Фич. “Шелдън, имаме ли готови изводи?”

 -  По-добре първо да обобщим какво “няма” - казах.

 -  Прав си. Ти започни, аз ще добавям.

 -  Значи, езикът им е “стопирал” на някакво ниво на древно развитие на синтаксиса…Беден на фонеми /звуци/- разполагат със  седем съгласни и три гласни, помагат си с интонация и промяна на ударенията. Мъжете има на “разположение” една допълнителна съгласна. Нямат думи за “всичко”, “всяко”, “повечето”, “малко”. Нямат думи, определящи кръвно-родствена връзка - една дума се използва и за майка, и за баща. Думите за “приятел” и “враг” се различават само по интонацията на едната сричка. Нямат минало и бъдеще време. Напълно нерекурсивен език…идиосинкразиите ме учудват тотално…

- Какво значи “нерекурсивен”? -попита падрето.

- Означава, че не могат да съставят сложни изречения, това е в противоречие с общоприетата теория за “рекурсията” във ВСИЧКИ човешки езици- теоретичният фундамент, който се определя като репликация на структурата вътре в съставните и части. Все пак, без рекурсията, нямаше да има математика, компютри, философия или музикални симфонии. Да, има връзка между музиката и рекурсията, повярвайте ми- нали разбирам от музика”- поясни Франсоа.

- Твоето обяснение, Фич?- попитах.

- Според мен е така, защото езикът е създаден от културата. Вижте- сърцевината на местната култура е следната проста формула: “Живей тук и сега”. Единственото важно нещо заради което си струва да се комуникира с останалите е това което се случва в настоящия момент. Културата “карпе дием”- “живей за мига” - целият опит се заключва в настоящето. Това изключва абстрактно мислене или усложнени връзки с миналото, съответно лимитирайки езика. Живеейки в настоящето, отговарят просто: ”всичко си е така, нещата си ги има”. Което не е важно за настоящето, бързо се забравя от племето. Забелязахте ли, че съвсем малко хора могат да си спомнят имената и на двете баби, и на двамата си дядовци?

- Така е- отбеляза падрето. “Не забелязах също майките да разказват приказки на децата си. Всъщност, никой от племето не разказва каквато и да е история…”

Разговорът продължи още час време, и накрая, оформили основата на теорията си, отидохме да отчетем подобаваща следобедна дрямка в колибата си…

6.

Утрото на последния ден преди заминаването ни завари двамата, спорейки с Фич, на шише уиски на пейката пред колибата…Падрето беше “забил” някъде в гората, Франсоа още спеше. На поляната пред колибата на старейшината имаше групичка от 4 туземци- той, Ткаа-ха и още двама. Видимо, някои от тях се готвеха да ходят на лов. Изпълняваха някакъв ритуал, пеейки, като се редуваха в пеенето. “Може би се молят за късмет в предстоящия лов”- каза Франсоа, измъквайки се сънен от колибата, явно песента го бе събудила. Сетих се, че мога да си проясня главата, придружавайки ги при лова, тъй че отидох при Ткаа-ха, и го помолих да дойда с тях. Съгласи се с неохота.

 Навлизайки в джунглата обаче, неговият придружител ме спря с думите- “Каа-хой, много шум! Остава тук!”- и пак посочи канчето на кръста ми. Реших да не настоявам, и седнах на един пън, подпрял си главата с ръце. Тогава обаче забелязах…как двамата, отдалечавайки се от мен, започнаха да си “чуруликат” един на друг, помагайки си с мимики ! Нямаше съмнение, Те имаха ВТОРИ, “whistled language”, чуруликащ език! Можеха да “свирят” езика си и това бе начина на комуникацията им, когато ловуваха в джунглата! Сетих се за старата притча за цар Соломон и начинът, по който разбирал езикът на птиците…и така замислен, съм заспал до пъна. Събуди ме побутването на Ткаа-ха- бяха се върнали, всеки със собствен улов.

  Горящ от нетърпение да съобщя новината на моите приятели, се прибрахме в селото. Старейшината седеше с другия туземец пред колибата си, на два метра от тях- падрето, Фич и Франсоа- явно обсъждаха нашето отпътуване.

 “- Те Свирят!...” почти извиках аз, но падрето ми каза- “Шшт, тихо…нека изчакаме песенния ритуал по посрещане на ловците, за да не ги обидим! “. Седнах при тях.

 Започна пеенето…Пълна тишина, нищо друго не се чуваше, освен мелодичния напев, придружен от цъкащи и пукащи звуци…Тогава забелязах как лицето на Франсоа започна да се удължава в почуда, той се заслуша, и ЗА ПРЪВ ПЪТ промърмори думите- “не е възможно!”

Едвам дочакал края на песента, скочи и се обърна нетърпеливо към мен- “Кей, кажи ми…помниш ли сутринта кои пееха?...

  -Да, старейшината и другият възрастен мъж.

  -Така…сега кои пеят?

  -Не видя ли- Ткаа-ха и другия ловец, радват се на улова явно”- каза падрето.

  -Вижте, те…те….ГОВОРЯТ ! – и започна като луд да драска черти по пясъка пред колибата. За момент помислих, че жегата пак му е изпарила мозъка, но другите го наобиколиха.

  -Франсоа, поясни  по-спокойно!- помоли Фич.

  -Това е петолиние…това са тоновете, комбинацията на тези и тези дава хармония, хармоничното звучене между два и повече тона е комбиниране от цели числа, съотношението на два хармонични тона винаги е цяло число, съотношение 1 към две дава октава…не разбирате ли?- “стреляше като картечница” Франсоа.

  -“Все още не, за съжаление…”, каза Фич.

  -Значи, те използват в “песента” си тонове, съотношението на които винаги е цяло число, като при това числата винаги са кратни на две!...продължи да драска Франсоа. “Сетихте ли се? Сега ще ви демонстрирам”- и изтича някъде. След малко се върна, награбил три-четири тенджери. Започна да чука с две пръчки по тях, като ги подбираше две по две. “Ето, това не звучи добре…а това звучи – защото тази тенджера е точно два пъти по-голяма от тази, тоест съотношението е едно към две !

  -Започнах да схващам…искаш да кажеш, че пираха използват математика в тяхната мелодия, на базата на бинарен код и двоична система, с цел комуникиране, което води до аналогия на мелодията им с….КОМПЮТЪРНИТЕ ЕЗИЦИ???

  -Именно! Сутрешната песен беше “инструктаж”, а тази сега- “доклад за лова”! Декодирането на музиката е ключът към пълното разбиране на езикът им !”- седна да си почине запъхтеният от вълнение Франсоа. “-Дайте една цигара.”

В този момент ние, останалите, изпитахме завист към тоя отнесен французин. Пустият му Франсоа!

Обърнах се да видя какво впечатление бе предизвикало неговото лумкане по тенджерите у туземците. Нито следа от учудване и подигравателен кикот. Седяха, встрани от нас, и ни се усмихваха…

7.

…Рано на другата сутрин хидропланът дойде за да ни прибере в Манаус. Отец Гонкалвеш също щеше да пътува с нас- за да уговаря поредната доставка. На понтона се събра почти цялото село, за да ни изпрати. Сбогувахме се с всеки поотделно. Стъпих  последен на понтона. “Довиждане, пираха!” Тогава към мен се доближи Ткаа-ха, и тихо каза “Каа-хой, ние не сме “пираха”- така ни наричат гуараните…ние сме Хи-Айти-Ихи ! Обърнах се към падрето и го попитах какво значи. Той помисли малко, и каза- тази дума означава “пазител”- някой, който пази и се грижи за нещо- за да не изчезне…

 Когато излетяхме, първите слънчеви лъчи едвам докосваха върховете на дърветата…Мълчахме, всеки бе потънал в собствените си мисли.

-“Да ме вземат мътните, ако трябва да се уча да “пея” езика им на стари години…аз съм музикален инвалид…” измърмори падрето. Извадих си тетрадката, където си водих записки за статията-репортаж, която бях обещал за вестник “Бъркли дейли планет”.

“- Шелдън, почети малко от материала- да убием времето просто…”- помоли Франсоа. Отворих наслуки и зачетох:

 “ ТЕ живеят в настоящето, и само там… За тях миналото и бъдещето са обединени в рамките на един ден- от изгрев до залез. След което се “прераждат” отново- с идването на новия ден. Деца на природата в буквалния смисъл на думата… Ако ние сме “култивираната пшеница”- те са “дивите орхидеи”…

 Ние…търсейки правилните отговори, не сме задавали правилните въпроси! Трикомпонентният им  комплексен  език е предостатъчен, за да се приспособят перфектно към обкръжаващия ги свят. Култура, незабележима с невъоръжено око. Но изключително жизнена. Най-здравата по Амазонка. Всички други племена, приели по-цивилизован начин на живот, са изгубили езиците си, а след това- лека-полека- и традициите си.

 Запазването на езика и традициите е тяхната “собственоръчно открита ваксина” срещу изчезването на народа им. Защото традициите на един народ са като “ръчно предена памучна нишка”- къде по-дебела, къде по-тънка, но характерното е, че докато той съществува, е непрекъсваема. “Нишката” на пираха бе дълга 10 000 години…”

 Когато затворих тетрадката,  всички бяха заспали.

 Короните на гигантската сумамейра сочеха пътя към изгрева…

                       *         *         *