“Реинкарнация”

   При външната пицария на ъгъла на булевард “Патриарх Евтимий” и “Витошка”, два вида представители на фауната са в люта конкуренция и борба за оцеляване. Единият- представител на “homo sapiens”- дребна слабичка баба с плетено боне, безмълвно и стоически подпира тръбата на осигуряващото завет найлоново оградно платнище. Около нея ято гълъби, сновещи в привиден безпорядък. И двата вида следят с периферното зрение за паднали трохи или изхвърлени недоядени парчета- останки от пици. Дарвин /чисто статистически, ако наблюдаваше/, би отчел по-добрата приспособимост на гълъбите.

  А да се нахрани гълъб не е лесно. Има такова упражнение-  казва се “нахрани гълъба”. Вземаш си едно пакетче фъстъци, и тъкмо да го отпочнеш- идва един гълъб. Хвърляш му фъстък, той го поглъща и чака. Хвърляш му още един, и още един. И точно тогава идва втори гълъб. Мислиш си – защо да не дам на втория, след като дадох на първия? Упражнението се повтаря и с третия, и четвъртия гълъб които идват. Докато разбереш, че гълъбите са отлетели без даже “мерси” да кажат, а ти не си изял нито един фъстък.

   Природозащитниците биха казали “евала”- от висотата на нашето доминиране над животинския свят дължим на гълъбите този добронамерен жест. Както римския диктатор Сула, който проявил “великодушие” и пощадил последните двама гръцки рибари от Алея за подарената му от тях риба, при все че преди това избил всички алейци.

  А гълъбите произлизат от динозаврите. Казват, по тоя начин Господ бил наказал динозаврите /за милионгодишното им хищничество/- превръщайки ги в гълъби, и прехвърляйки отговорността по своята Божия милост върху човешката такава.

  Ако гълъбите са “преродени” динозаври, /вярвайки в кармичната предопределеност в животинския свят/- дали бабата е прероден хищен велосираптор? Забързани в ежедневието, правейки си с разбутващи лакти място в социума, или понасяйки ударите на живота- така и няма да разберем дали сме преродени тревопасни игуанодони, или безмилостни алозаври...

 
“Чаграма и Пуйо”

   Дедо Пуйо беше нисък, но набит старец- с голяма глава, голяма гърбица и забравил годините си избелялокафяв плиткодънен, прояден от молци калпак. Държеше също толкова древна патерица, седейки на припек на дървена пейка пред къщата. Жив алманах на земледелието селско по време, място и видове дейности, по причина че пътят за нивите минаваше покрай неговата пейка, и селяните на неговото “добрутро, днеска накъде?” се чувстваха длъжни да го осведомят за тозднешните тактически трудови намерения. Калпакът му беше свидетел и на последователното преминаване през село на германските и руски войски покрай Великата война, а на въпросите задавани му от по-младите съселяни по отношение мощта на двете армии- кои са били по-добре въоръжени и моторизирани отговаряше, примижавайки /гаче калпакът му подсказваше/: “-Абе, я помним че немците дойдоа с колелета, а руснаците- с камили. И едните, и другите спаа у назе у големата одая, ама руснаците изпиа повече ракия от немците.”
  В мое лице старецът вероятно виждаше някакво редуващо се превъплъщение на Ин и Ян, защото сутрин тръгвайки с дядо ми Киро по пътя за нивата, къмто мен отправяше специален комплимент: “Брей Киро, това момче вашто много работно бе- не му давай много зор на копане, че ше се изгърби като мене от работа, пущи го да иде и у реката малко за рибица и да поплива”, а вечер докуцукваше до нашата порта, подвиквайки нервно: “Кироо, кажи на твоя чаграма да не ми крадне повече от сливите, че – с бастуна!...”

   Думата “чаграма” беше обидна, обозначаваше нещо средно между “хулиган-характеропат”и човек нанасящ вреда на околните и същевременно на себе си. Тая думичка /ударението е на последната сричка/- се среща единствено в Северозападна България, както и в южноамерикански диалектен подвид на един от деветте диалектни подвида на езика “кечуа” на едноименните индианци, говорим от около 8 000 човека живеещи в северната част на провинция Пастаса, в източен Еквадор. Административен център на провинцията е ... град Пуйо.

“Разпеторяване”

  Пред Халите роми свирят “Аве Мария” на Шуберт. Един акордеон и една цигулка. Позабавих крачката, за да послушам. Обаче ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС почна да ми пречи. “Тц, тц”- цъка той с език- “може ли такава немарливост! На “Benedictus fructus ventris”- третата шестнайсетина, циганина с цигулката свири ла диез, а акордеониста- чисто ла!” Тук се обади ВТОРИ вътрешен глас, който опонира на първия: “Хайде сега, кусури намираш- все пак представи си ситуацията- цигани свирят “Аве Мария”! Не са отишли да крадат някъде, нито пък свирят кържав кючек все пак!” А първия си знае неговото: “Да бе, да... откъде знаеш че довечера няма да приберат цигулката и да идат да крадат някъде? На циганин вяра да нямаш...” и така продължиха, докато накрая се обади и ТРЕТИЯ вътрешен глас, някъде откъм корема: “Виж кво, що ги слушаш тия двамата как спорят, а не им теглиш една и да идеш да си вземеш една топла мазна баничка?” Послушах него. Докато хапвах, се сетих че в някои ситуации /за които казват- че е неудобно да ги разказваш, но много приятно да си спомняш/ изотвътре ми се обаждат ОЩЕ ДВАМА, но добре че засега си траят и стоят мирно...

  Продължавайки надолу по бул “Мария Луиза”, видях негърка в колоритна разноцветна национална носия, чакаше нещо. На главата- огромна жълточерна рунтава шапка от пера, фитили и други работи. Поздравих я учтиво на английски и я попитах как се казва шапката. Било “бамилеке”- специфична камерунска шапка. Поисках да я снимам, отказа ми.

 Сетих се за професор Иван Шишманов, който в следосвобожденските години- по време на следването си във Виена, се разхождал по виенския център облечен в народна носия, калпак и шарени шопски чорапи.

  Мелитокрация означава “аристокрация на духа.”