Прочетен: 2602 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.12.2011 02:12
“-Имам акне, сър.
-Поздравявам Ви за акнето, млади господин Елсуърт…”
Още щом се качи на борда, мичман Елсуърт си спомни дните, в които всички използваха към него обръщението “young man of good expectations”, и първото акне по повод на което бе приветстван от домашния иконом. А споменът се появи във връзка с първите му впечатления от корабът, на който бе разпределен да служи- лицата на “the Itches”, както ги кръсти и наричаше впоследствие Елсуърт - сипаничавите лица на няколко моряци, придобили кафирската едра шарка като бонус за моряшката служба из карибските морета. Второто- корабът. Мичман Елсуърт се виждаше в мечтите си на носа на бързоходна бойна фрегата, извадил сабя, преследващ “Калико Джак” или някой по-дребен пиратски главатар. А това- срам за империята!- бивша китоловна шхуна, преустроена и мобилизирана за борба със изживялата времето си, но все още неликвидирана напълно пиратска напаст. Третото разочарование произлизаше от второто- навсякъде се просмукваше кисела воня, като от непрани моряшки гащи и гранясала китова мас. “Сипаничавите” бяха “обръгнали” на тая общокорабна миризма, а когато ставаше твърде остра се шегуваха, че помощник-капитанът отново е навестен от “рядко щастие” поради непоносимостта на стомаха му към противоскорбутното кисело зеле /някой се кълнеше в мускета на дядо си, че го бил виждал да “хвърля” диарично-чревно съдържимо през борда на разстояние един китоловен харпунски изстрел/. Грубичките шеги разнообразяваха типичната “морска английска скука”, владееща кораба в открито море при липса на срещи с пирати- а тя се характеризираше с дъъълги периоди на скука, прекъсвани от по-кратки периоди на скука…
Така започнаха да текат дните- еднообразната палубна работа, корабната воня танцуваща кадрил със скуката, и нито следа от еднооки флибустиери, развяващи пиратски флаг на хоризонта.
След още няколко дни- когато бяха навлезли далеч в открито море- мичманът забеляза още една странност. И то когато, след едно бурно вълнение /провокиран от вездесъщата корабна смрад, бе направил опит да подобри стомашно-чревния рекорд на помощник-капитана/- му олекна на стомаха и му се прииска да изпуши една лула тютюн. Оказа се, че е забравил своя още при отплаването. Но по-странното бе, че до момента не бе забелязал НИКОЙ от екипажа да пуши!
Докато един ден усети странен, остър, познат мирис…
* * *
На надветрената страна на палубата на няколко ярда от него, стоеше старият боцман, захапал с почернелите си оредяли зъби своята скъпоценна “Meershaum”- лула от морска пяна, пуфкаше кълбета дим, и се взираше в хоризонта. Кльощав, нисък и леко прегърбен, имаше скулесто лице, хитри очи, дълъг нос и щръкнали уши като на шропширска лисица- сякаш последен лисугер от изчезващата шропширска лисича популация. В потвърждение на това родство бе и пъргавината, с която обичайно влизаше и излизаше из разни палубни вратички-дупки, водещи до незнайни складови помещенийца из трюма. За него всички бяха “млади и зелени”- young and inexperienced – често използваше тоя “паразитен” израз, като се позоваваше на него във всички случаи, когато неопитността на един или друг от екипажа му носеше съответните затруднения в бита и службата. Явно най-подходящия човек, който можеше да осветли мичмана за наличие на скрити тютюневи корабни запаси.
-Всъщност на кораба е забранено да се пуши тютюн, момче. Забеляза ли изгореното лице на капитана? Мислиш, че е обгорял при битка със страшния пират Нед Лоу- Подпалвача? Нищо подобно. Казват, че навремето нашият скъп капитан е командувал тримачтов търговски барк-красавец, превозвал скъпи стоки във всички посоки на света, докато една вечер прекалил чрезмерно с ромът, и заспал със запалена лула в устата. Резултатът бил- пожар на кораба, изгорена стока за хиляди стерлинги, и обгорен капитан.
След което дръпна пак от димящата лула.
-След тоя нещастен случай, капитанът се заклел в името на Свети Дейвид да не допуска на негов кораб да се пуши тютюн. Смъртно наказание грози всеки тук, осмелил се да запали лула с тютюн. Тъй че, ако искаш да пушиш- рискуваш да увиснеш на реята!
-А вие… защо все още не сте увиснал на реята, сър?
-Еех, “младо и зелено”… Забеляза ли, че заповедта се отнася само за тютюна? А туй дето дими в лулата ми, НЕ Е ТЮТЮН.
-А какво е?
-Как да ти кажа… туй е от онази интимна растителност, която вирее на жените между краката- и присви хитро шропширските си очи. – Така че, мен капитанската заповед за тютюна не ме “лови”, и ме спасява от въжето на реята!
-Ама как?...-взе да пелтечи мичманът.- А къде са жените които те снабдяват? А защо другите не го пушат?
-Другите са гнусливи. “Млади и зелени”, като тебе- несвикнали с несгодиите на откритото море… Казвам ти- не върви на добре старият ни добър кралски флот…изнежени мамини синчета, повечето от които са виждали пиратски кораб само от няколко морски мили разстояние… А материалът си го набавям като спрем в някое пристанище. Сега ще ти обясня, ако решиш да попушиш и ти. След една седмица акостираме в Isla de Osiozo- наскоро го отвоювахме от испанците. Свърталище на буканери и проститутки. На крайбрежната улица е пълно с кръчми и бардаци. Питаш за Casa di Mago- там са най-славните проститутки на Осиозо. Намираш Дебелата Хуанита… тя обикновено провира потното си тяло измежду прогнилите дървени маси, носейки халби бира и бутилки ром за ожаднялата шумна паплач. Изпращаш и много поздрави от мен, плащаш и за една “визита”, и когато се усамотите в сладострастие на таванската стая, си наскубваш от нейната гъста “растителност” като за една-две лули. Хем приятно, хем практично. И запомни- никакви експерименти, ако искаш да пушиш качествен материал- само при Дебелата Хуанита!- тя е стара и опитна Garenari- типична черна дебелана от Тортуга- те са по-окосмени от импортните хилави френски проститутки! И да запомниш, че…
В тоя миг извилата се отново буря заглуши края на изречението, а мичманът се спусна за да догони излетялата от главата му мичманска шапка. Когато се върна, боцманът го нямаше- бе се шмугнал в най-близката палубна дупка…
* * *
От този ден нататък… “тютюнът” на Хуанита се превърна в идея-фикс, блян и кошмар за мичман Елсуърт. А Исла де Осиозо бе все още далеч. Сънуваше се- плуващ из безбрежното море, легнал върху сал от морски водорасли, а около него дузина изкусителни русалки които му се предлагаха, а той – стиснал празна лула в лявата ръка, хлъзгаше безнадеждно дясната по техните кръшно извиващи се епилирани люспести тела- сякаш жертва на нептунова шега, чрез която морското божество му се подиграваше заради невъзможността да събере русалково- тютюнев урожай. И така се събуждаше- облян в студена пот, стискайки с обезкървени пръсти празната лула. С първите слънчеви лъчи се хвърляше към морската карта, изчисляваше и преизчисляваше с астролаб и секстант разстоянието до заветния остров…
Най-сетне акостираха в Осиозо. Излишно е да се спомене, че мичманът не беше мигнал последната нощ. След предупреждението на капитана, че няма да се бавят повече от час- отплават веднага след като попълнят водните запаси на кораба, мичман Елсуърт слезе по трапа почти тичайки, тичешком намери Casa di Mago, задъхан предаде поздравите си на Хуанита, в същото задъхано темпо претупа надве-натри плътското удоволствие, и с пълна шепа забърза обратно към приготвящия се да отплава кораб. В мечтите си се представяше на същото място, където стоеше старият боцман, наслаждавайки се на “тютюневата нирвана”, и веднага след отплаването зае боцманското място на мостика. С треперещи от нетърпение пръсти натъпка лулата, и засмука силно. Обаче това, което изпълни ноздрите и дробовете му, не приличаше по нищо на боцмановия “тютюн”. Просто имаше мирис на нещо средно между изгнило кисело зеле и обгоряла патешка перушина…
В тоя момент чу познатия шум на приближаващите обувки. Мичман Елсуърт се обърна и прониза стария боцман с гневно-въпросителен поглед.
- Знам какво ще ме попиташ… Еех, “млади и зелени”, все бързате, не изслушвате… ако не си беше подгонил шапката в онази буря, щеше да чуеш, че не бива да береш “отпред”, най-хубавия “тютюн” вирее откъм задника, оттам да си наскубеш първо, оттам…
След което запуфка със своята си лула. Пушекът бавно се издигна и насочи на юг-югозапад- натам, накъдето старите моряци разказваха, че се намира зимното леговище на стокракия митичен Кракен. Изгрялото на две-трети слънце се отразяваше във водната повърхност на хоризонта, като наподобяваше огромен, кървавочервен гаренарски дирник…
* * *