“-Къде ходиш, Уроше? Чекам те, откак слънцето залезе. Защо плачеш? Казваш, че една коза си затрил? Минала река Ситница и отишла у землището на Хафъз ага, и той я прибрал...и какво казал? Напцувал те? Нече да я върне ли, викаш? Добре, немой да плачеш. Донеси ми големия нож, дето цепя дърва за огнището с него. Обриши сълзите си и седи до мене. Видиш ли това златно змийче на дръжката му? Сега ще ти разкажа какво е това змийче, а ти после ще идеш при Хафъз ага, ще се изправиш пред него смело, и ще му предадеш дума по дума това, дето съм ти рекъл.

  Ще му речеш, че дедо ти Урош го е намерил тоя нож до шатрата на Мурад султан. Там, при Косово поле, на Видовдан, кога се изправили сърби и турци едни наспроти други... Храбър бил нашия цар Лазар Хребелянович, храбра била войската му. Ама не дочакали помощ от комшии. Бугарския цар Иван Шишман бил кукавица, страхливец, плувал в “морето на колебанията” като риба. Решил с молитви и пазарлъци царството си да спастри, та затова не пратил помощ. Дедо ти казваше, че хиляда човека да е бил изпратил- друга да е била работата... Натиснали турците, почервеняла река Ситница от кръв...”ненаситница” е тя, много пъти е пила от кръвта на нашите- за да напоява нивите ни. Затова и хлеба ни е горчив... И тогай решили дванадесет храбри юнаци да убият Мурада... с бой път си проправяли до султанската шатра... Само Милош Обилич стигнал жив. Деда ти Урош казваше, че го чул как извикал на султана: “Йебем ти отцу, и светцу!” докато забивал ножа си в гърдите му. Ей тоя нож, със златното змийче на дръжката. После не могли да сберат парчетията от Милош...само ножа му останал...

  Знаеш ли дедо ти Урош що остадоше жив? Ще ти кажа, а ти ще предадеш на Хафъз ага. Дума по дума. Били се, тогава, дедо ти и брат му, Бранко, ама по едно време видели, че други живи нема- само те двамата. Кога турците ги окружили, Бранко рекъл- “Ела, Уроше, да се биеме гърбина до гърбина!” И таман го изрекъл, и паднал умрел. Ама дедо ти, наместо да се предаде, погледнал Бранко, и почнал да се смее. Ама от смех сълзи му излезнали на очите. Турците се стъписали, като да не знаели с луд ли си имат работа или с шейтан, дявол некакъв. Дошъл един големец, Якуб бег, и го запитал: “Що бе, гяурино, се смееш? Нали смърт те чака?” А дедо ти през смех му рекъл: “-Ага, тоя дето лежи доле е брат ми, Бранко. Снощи пихме вино с него и на първата здравица рече: “-Ай наздравле, па утре да побием десет турака!” На втората рече: “Ай наздравле, па утре че да побием дваесе турака!” На третата здравица изби петдесе турака. И те го сега, лежи, а е побил само трима турци. Виках му да не пие толко вино, ама на...” И продължил да се смее, със сълзи на очите...И никой турчин не рачил да га убие. Знаеш ли що? Зато, що турци се плашат от смеха на умиращ- като шейтан от тамяна...

  Тогай Якуб бег, бащата на Хафъз ага, го пощадил, и го измолил от султана за слуга. Чифлик си направил Якуб, доле при Ситница, козите да му пасе. Деда ти Урош му гледал козите, удвоил и утроил ги, та Якуб му дал една третиня от стадото, негова да си е. Човек излезнал Якуб, нищо че избил мнозина от нашите преди това. Така кажи на Хафъз ага- наши са си козите, баща му дар на дедо ти Уроша е направил !!

  Кажи му, още, че баща ти- Йован Урошевич- ходи с войска, на султан Баязид да помага, с монголите на Тимур да се бие тамо, при Анкара. А ти Хафъз ага, кажи, тогай като мишка се свираше из чифлика. Нашия цар Стефан Лазаревич, нали е шурей на Баязида, сестра си царица Оливера за жена му е дал. Храбра войска бехме сбрани, ни суек можеше да мине между копитата на конете, ни птица да прехвръкне между копията.

  Ама не дочакахме помощ от комшии. Селджукските турци по тъмна доба на страната на Тимур минаха. Що отидоха?  За пари отидоха. На сабайлем кога се преброихме- само ние, сърбите, и Баязидовите еничари. Натиснаха монголите, почервеня река Чубек от кръв... Кога монголите ни окружиха, с цар Стефан гърбина до гърбина се бихме...И тогава дойде Тимур хан и рече- “Не ги убивайте, смели са сърбите, малко беха, но направиха що можеха. Оня страхливия гонете, Баязид, дето избяга!”

Така кажи на Хафъз ага, и още му кажи, че баира над Анкара турците го зоват “Сърб гаази”- “Сръбския победител”!

   Кога стоехме вързани до шатрата на Тимур, видох Баязидовата царица, Деспина Оливера- видох я като я съблякоха гола, поднос и дадоха- чай да им налива- и я вкараха в шатрата... Вътре съзрела мужа си- султана Баязида, вързан в кюшето на шатрата. Над глава му висела монголска сабля- в случай, че царицата разсипе чая- да му хвръкне главата. Дванадесет били монголските пълководци, в дванадесет чаши чай сипвала Оливера... като се навеждала- един по един я обладавали отзад, та Баязид да гледа... Видох я и кога я изведоха от шатрата- гола и трепереща, но с вдигната глава... чая не разсипала, главата на Баязида спасила...

  А сега се измий, и иди пак при Хафъз ага. Немой да се плашиш. Изправи се пред него смело, и му предай дума по дума това, дето съм ти рекъл. Запомни ли го всичкото? “Да върнеш козата на баща ми, Йован Урошевич !”- му речи.

   А ако и тогава нече да върне козата- другото е моя работа.