“ He and glory share the same coffin."

1.

“-Генерале, водим пленник.”

  Шарл дьо Батс бе намерил хубава сянка под вековно дърво, за да се скрие от обедната горещина. Уж юни, пък каква жега...Лежеше със затворени очи, отдавайки се на спомени... Мислеше за семейството си. Съжаляваше, че не беше добър баща. Воинската служба го носеше по света като “гъше перо из локва”, беше виждал двете си момчета всичко на всичко… няколко пъти. Със съпругата си бяха разделени от 8 години. Липсваха му, както те, така и меките хълмове на Гаскон. Шато Кастелмор-  родното му имение, разположено в близост до селото Лупиак, се губеше в мъглявината на детските спомени. Но пък ясно помнеше околността. Навсякъде житни поля и лозови масиви, украсени с единични вековни брястове. Жита и лозя. На гербът на Гаскон имаше изобразен изправен лъв между два житни класа. Същата емблема имаше и на наметалото на Дьо Батс. Когато препускаше вихрено на коня, лъвът препускаше заедно с него... После мисълта му отскочи към Des Cousins, тримата братовчеди… Натъжи се, защото отдавна не бяха между живите. Арман загина няколко месеца след като Дьо Батс бе приет в ротата на мускетарите, Исак- на следващата година, после Анри, като само той от тримата остави потомство - двама близнаци.

Славни времена бяха... Всъщност, засякоха се в ротата на граф дьо Троавил само година- година и нещо, но това време бе толкова наситено откъм емоции, приключения и буен младежки живот, така че тази година като да се равняваше на десет. Кога ли се изтърколиха тези 38 години оттогава?...

2.

 “-Генерале, водим пленник.”

Групичката стоеше, и чакаше нареждане. Водеха вързан, около 25-годишен мъж, с испански благороднически дрехи, видимо изцапани с кал и на места прокъсани. Дьо Батс се изправи, протягайки се.

“- Май сте видели зор докато го плените, а?”- подсмихна се ехидно. “Я го развържете. Как се казваш, благороднико?

 - Барон Васкон де Унзага. Бяха петима, затова успяха да ме вържат. Иначе да съм ги натръшкал...”- каза, разтривайки китките си, испанецът.

 “- Брей, не ти липсва самоувереност. Дайте му оръжие.” Дьо Батс внезапно извади шпагата си и я насочи към гърлото на барона. “Да те видим срещу мен как ще се справиш. Но внимавай, за да не те промуша точно тук, в гърлото. Ангард! ”

 - Не се знае кой кого ще промуши в гърлото... -измърмори испанецът и също вдигна подадената му шпага.

 Ударите започнаха да се сипят като градушка върху испанеца, но младостта си каза думата. Разбрал, че няма да може да го обезоръжи, Дьо Батс прибегна до изпитания финален удар с шпагата- специалитетът, с който бе обезоръжавал десетки противници. Наричаше го “pelotte vasque”- “баска пелота”- по подобие на удара с бухалката, който бе виждал като дете да нанасят играещите по топката- отдолу-нагоре, по диагонал. Унзага успя с лекота да отбие и тоя удар, след което генералът, изморен, свали оръжието.

 - Поздравления, бароне. Ти си първият, успял да парира моят удар.

 - Е, и аз съм играл пелота...”- подсмихна се испанецът.

 - Zara bazkon? Откъде си?

 - Si, naiz bazk, да аз съм баск. От Ируня.

Учудените гвардейци за пръв път чуваха техния генерал да говори на баски диалект. Дьо Батс прегърна испанеца и каза с приповдигнато настроение: “-Mon dieux, какво щях да направя? Да убия моя съсед от Ируня? Че то Ируня е оттатък баира на Лупиак! Знаеш ли аз кой съм?

 - Разбира се. Вие сте генерал Шарл Дьо Батс, граф Кастелмор, началник на “Сивата рота”, най-елитната част от кралския гвардейски полк на Негово величество Луи XIV”- изпя на един дъх Де Унзага. “-Че кой не е виждал гасконския лъв на вашето наметало?”

 - Тъй, тъй, tres ashante... Дайте нови дрехи на моя съсед и да си върви по живо, по здраво...”

3.

 Французите обсаждаха Маастрихт от 14 дена. Но “свободният град” се държеше. Въпреки тържествените обещания и клетви от страна на кралските офицери за лесно влизане / бяха обещали на краля да отслужат месата по случай 24 юни- денят на Свети Йоан Кръстител, в едноименната катедрала в града/, Маастрихт се оказа костелив орех…Две седмици шепата защитници оказваше упорит отпор. Че бяха сбирщина, бяха. Основно занаятчии- фурнаджии- хлебари, пекари, обущари…е, имаше и испански “мерсенари”, датчани, и всякакви други наемници, които щяха да воюват и за каузата на дявола, ако плащаше подобаващо...Германци се биеха и от двете страни. Ситуацията във френския лагер не бе по-различна. Там се “прескачаха” и англичани, шведи, кьолнския курфюрст, даже и епископът на Мюнстер бе изпратил войскова част- “църковна инвестиция” един вид, в тоз пък лагер всеки гледаше да отхапе по парченце от холандската република. Лъвският пай, естествено, щеше да остане за Краля-Слънце. Обаче, Луи XIV започваше да става нетърпелив... Всяко протакане бе ненужен разход. При това го чакаха още военни кампании- Маастрихт бе само едно “стъпалце”. Луи Дийодоне не можеше да си позволи повече от едноседмична обсада. Във войните печелеше този, който постигаше успехи за кратко време- за да може да представи по-големи претенции на мирните преговори след това. Цената се измерваше във време, а “цената” на Маастрихт бе една седмица.

 Ироничното бе, че защитата на крепостта се водеше от французин- Жак дьо Фарио, барон де Молде- “дребен предател, забравил че в жилите му тече френска кръв”- по думите на Луи.  Първите два дни бяха изгубени в увещаване … Луи ХIV го увещаваше да предаде крепостта-срещу повишение и графска титла, барон де Молде не прие.

  Официалната фаворитка на краля, Maоtresse en titre- Франсуаза Атенаис де Рошешуар-Мортемар, маркиза де Монтеспан, която го придружаваше по време на кампанията- също започваше да губи търпение. Мръщеше се, не излизаше по цял ден на открито, а и баловете във Версай вече започваха да и липсват . “-Мосю, бихте ли ми обяснили защо 45-хилядна армия не може да победи 6000 селяни? Ще влезем ли въобще в Маастрихт?” “-Naturellement, ma cherre, разбира се скъпа, имай още мъничко търпение.” Приготвеният специално за целта нов цикламен кринолин - ушит по последната парижка мода, стоеше надиплен в един от дванадесетте сандъка с багаж, придружаващи госпожицата.  

  От два часа кралят позираше върху дорест кон, за портрета, който придворният художник рисуваше, пресъздавайки предстоящото победоносно влизане в Маастрихт. Вече усещаше болка отзад, а и гладът почваше да го чегърта “под лъжичката”. Истината бе, че Луи се беше качвал на кон само два пъти в живота си. Беше лош ездач, пък и мразеше конската миризма. Картините, изобразяващи го като смел пълководец, яхнал изправен на задните си крака кон, бяха стандартен трик на придворните художници. А и кой кон би позирал за картина- с часове- изправен на задните си крака?...

4.

  “Тайното оръжие” на краля се казваше Себастиен Вобан. Едър, червендалест 40-годишен бургундец, който не криеше селският си произход, същият вече си бе извоювал авторитета на един от големите военни инженери на своето време. Зад гърба си имаше вече изградени повече от сто фортификации по метода “stella italiana”. Тук обаче трябваше да намери решение за пробив на форт Маастрихт. Задачата му бе несвойствена- което се опита да уточни с краля- но Луи XIV не бе свикнал да му се противоречи. Даде му срок от пет дни. На четвъртия ден Вобан бече бе оформил своя план за “систематично напредване чрез поредица от успоредни траншеи- паралели”.

  Иначе, Вобан проявяваше интерес към най-разнообразни области. Най-голямото му хоби бе свиневъдството. Имаше няколко ферми с прасета в селото си в Бургундия, на които посвещаваше малкото си свободно време. Даже при Маастрихт разпитваше надълго и нашироко един пленен померанец как и какви породи свине отглеждат, и съвестно си водеше записки. Занимаваше се също с отглеждане на пчели, лесовъдство, икономика и демографска характеристика. Речникът му бе простоват и прям, чужд на префърцунеността на аристократите. Дразнеше се и от безогледността на тяхното сервилничене- само и само да се доберат до “Кур дьо Роа”-“кралският двор”, най-приближените на краля, и постоянно ги вземаше на подбив. Тъй че ненавистта между Вобан и кралския двор бе взаимна. Виж, със Шарл Дьо Батс си допаднаха още от първия ден. И двамата бяха запазили по нещичко в характера си от “здравия селски дух”. “- Това не са траншеи, а свинарници!”- присмиваше му се  добронамерено Дьо Батс.  “- А ти си един гасконски пуяк!”- отвръщаше му в същия дух Вобан, след което двамата се прегръщаха и сядаха да обърнат по някоя бутилка коняк.

Сутрин ставаше рано, и докато хапваше набързо прав, сочеше на Дьо Батс стените на крепостта:

 - Погледни какъв красив градеж, Кастелмор! Защо трябва да го разрушаваме?

 - Защото alas, уви, няма как иначе да спечелим войната - отговаряше уверено Дьо Батс.

 - Така е, за съжаление... А я си представи, че това вавилонско стълпотворение тук, при Маастрихт, вместо да воюват- си подадат ръка всички- и французи, немци, датчани, испанци- и заживеят заедно в мир? Дали ще се случи някога? Сигурно, но не и в нашия живот...”- отговаряше си сам.

5.

  Друг интересен персонаж във френския лагер обаче печелеше неприязънта на граф Кастелмор. Ставаше въпрос за “старши офицер Джеймс Крофт, генерал-колонел и първи херцог на Монмаут”. Изключая тежките военни титли, се касаеше за 24-годишен английски симпатяга. Странно, но младият Монмаут стана всеобщ любимец на френските гвардейци. Вечно усмихнат, в добро настроение. С изненадващи нестандартни тактически решения доста пъти изваждаше високомерните французи от привидно безизходни ситуации. С което, разбира се, предизвика завист у Дьо Батс. Как бе възможно неговите мускетари да се прехласват по тоя сополанко, при това- англичанин? Малката, дисциплинирана армия на Монмаут бе “преотстъпена за временно ползване” от крал Чарлз ІІ, според условията на договора между него и Луи Дийодоне. Някои подшушваха, че Монмаут бил незаконнороден син на самият Чарлз ІІ и “пърхавата” Люси Уолтър… Дьо Батс използваше и най-малкия повод, за да злослови пред краля по адрес на Монмаут. На военните разчети Монмаут винаги пръв вземаше думата, за да “осветли” старите френски генерали по един или друг въпрос, като например: “желателно е да провеждаме настъпателните операции нощем, защото холандците никога не атакуват нощем, бъдете сигурни. “

 - А откъде да сме сигурни? -заяждаше се с него Дьо Батс.

 - Роден съм в Ротердам, познавам манталитета им.

 - Брей, ама че и хлапашко английско самочувствие!- продължаваше да се възмущава Дьо Батс.

 - Не го взимай навътре, графе. Ти бе същата луда глава на млади години, забрави ли? – наведе се към него един стар капитан. “-На 19 години никой не беше достатъчно авторитетен за теб, за да ти служи за пример.”

6.

  От два дни Вобан и Монмаут движеха постоянно заедно, обсъждаха нещо, шушукаха. Бяха измислили план, който споделиха с Дьо Батс. Планът беше колкото дързък, толкова и рискован. Под прикритието на нощта, с помощта на покрит дървен мост, изготвен от инженерите на Вобан, двете роти- мускетарите на Дьо Батс и англичаните на Монмаут- да се промъкнат незабелязано до стените на югозападния бастион, да се изкачат от двете страни, и да овладеят форпост, който да задържат до сутринта, докато дойдат останалите войски. Речено-сторено. Рано сутринта, преди зазоряване мостът бе приготвен, мускетарите-готови за атака, чакаха само Монмаут. И тогава самолюбието на Кастелмор му изигра лоша шега. “Защо да чакаме англичаните, а не атакуваме сами? Колкото по-се бавим, толкова елемента изненада отпада. Пък те като дойдат, ще се включат.” Тънката идея бе следната- генералът нямаше да дели славата от успеха с английския перко. Нетърпеливо нареди нападение, но... защитниците на форта не спяха. Мускетарите срещнаха твърд отпор. След кратка схватка бяха изтласкани обратно в рова, като горе, на площадката на бастиона останаха обкръжени около 30 човека. Долу Кастелмор срещна пристигащите англичани. “-Защо не ни изчакахте, за бога?- възмущаваше се Монмаут. Кастелмор измърмори нещо за предателство, както и че част от неговите стоят приклещени в капан горе. “30 славни френски мускетари ще загинат като жертвени животни? Това не мога да позволя!”- извика херцогът и даде сигнал за повторна атака.

 -Bonheur, Anglais!- Късмет, англичанино!- отговори генералът и пак поведе мускетарите- по другата стена. Състезателният дух отново го бе обхванал. Камъните му напомняха полегатия зид на мелницата в Лупиак- който бе изкачвал неведнъж като дете, хвърли се с почти момчешка устременост, забравил годините.

Вече бе на ръба на стената, когато съзря насоченото дуло на испанския мускет.

Де Унзага стреля почти от упор. Куршумът прониза гърлото на Дьо Батс, който полетя надолу към калният ров. В съзнанието му за кратко изплуваха образите на “Des Cousins”- Братовчедите- Арман д’Атос, Исак дьо Порто и Анри д’Арамиц… Лъвът падна, далеч от житните класове на Гаскония- за да остане завинаги в историята с името “д’Артанян”… Денят бе 25 юни 1673.

На сутринта докладваха за случилото се на краля.

 “- Merde ! Безумци… Гасконски безумец, млад английски глупак  и бургундски свинар на едно място. Триста загинали, за да се спасят тридесет. Господа, кажете моля ви, как да спечеля войната, разчитайки на  подобни сили?”- след което се изсекна в извезаната с монограм копринена кърпичка. Беше настинал от предната нощ. “- Пригответе артилерията.”

7.

  На следващият ден, 26 юни, барон Де Молде подписа капитулацията. 

Тялото на граф Кастелмор така и не бе извадено от водата, защото не можаха да го намерят изпод купчините потънали камъни, дъски и трупове.

Договорът от Ниймеген остави Маастрихт на холандците.

Вобан се прибра в селото си в Бургундия, и продължи да отглежда свине. Най-големият шопар получи името “Луи Дийодоне”.

При опит да си потърси “законните” права върху английския престол, “незаконнороденият” херцог Монмаут бе екзекутиран след няколко години от чичо си- новият крал Джеймс.

Maоtresse en titre, маркиза де Монтеспан- след войната бе отпратена в манастир, за да отстъпи мястото си на следващата кралска фаворитка- Анжелик де Фронтан. Никой, никога повече не видя цикламеният и кринолин…