Прочетен: 2229 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 21.10.2008 02:58
1.
“- GENTLEMEN, DO YOU KNOW THE ANECDOTE OF THE DUTCHMAN, WHO…”
- така започваха всички раздумки /на ром и пура /- на офицерите от английската кралска флота…Петер де Воорт чувстваше неясна обида, цупеше се като дете. Като че ли нидерландците не търпяха същите несгоди из негостоприемните морета както англичаните?- и не виждаше смисъл да се шегува по адрес на английските моряци.
Петер бе сирак…при едно нощно скъсване на защитната дига заливът Ейселмеер стовари цялата си нептунска мощ върху селото му, спаси го само това, че в прохладните нощи обичаше да лежи на покрива на къщата, заспивайки с поглед към звездите. Дълго време след това из наводнените полдери се носеха трупове на негови издавени съселяни- обърнати възнак, с разперени ръце и крака. Майка му, баща му и едногодишната му сестричка така и не намериха…Прибраха го роднини в Амстердам, които го и отгледаха. Когато навърши 12 години, се цани като юнга на шхуната “Авондстер”- една от перлите на холандския флот,
но по време на първото плаване в открито море хвана лоша треска, свалиха го в Бордо, а друг кораб го прибра обратно в Амстердам, където се възстанови трудно. След като се излекува, си намери работа- като чирак в една леярна .
Петер се беше облегнал на перваза на отворения прозорец, и си представяше Каролине- хубавата му годеница, предвкусваше щастието от неделния пазар, когато бе почивен ден, и щеше да я срещне- там, на пазара в пристанищното предградие “Зандам” - както беше уречено преди някоко дни…гледаше към новият кораб - “ДЕЛФИН”, който стоеше закотвен на пристана, дни го деляха от предстоящото му отплаване и морско кръщене,
А КОРАБНАТА КАМБАНА ОЩЕ НЕ БЕШЕ ОТЛЯТА…
Оставаше старият майстор- леяр Де Мюлиш, да измисли надписа, който щеше да краси камбаната, това беше негова задача…като древен шаман, надписът трябваше да има магическо въздействие, и да пази целия кораб от нещастия за в бъдеще.
“- Петер, моето момче…какво да напишем на камбаната бе?”
Петер се сепна от сладкия унес. Погледна към стария майстор, който седеше на ниското столче, подпирайки главата си с две ръце. Знаеше, че той предната вечер бе прекалил с ромът в крайбрежната кръчма, и бегла усмивка пропълзя по левия ъгъл на устните му.
- “Amor Vincit Omnia”, майсторе!...
“-Що рече бе?
- На латински е. Означава “Любовта побеждава всичко”.
- “Побеждава…да, така е. За Каролине мислиш, нали? Хубаво момиче. Добре, нека да е твоята.”
До обяд калъпът бе готов, и нагорещения бронз потече…стана камбана за чудо и приказ.
На следващия ден Петер разбра, че корабът набира екипаж, и нещо му трепна...реши отново да си пробва късмета из необятните морски ширини, за да събере пари за предстоящия годеж. “Върви, щом си решил...и нека камбаната те пази!”- рече му стария майстор, и го изпрати умислен с димящата си лула до прага на външните врата. Беше свикнал с младежа, чувстваше го като свой син...
2.
“- ХАЙДЕ, МЪРЗЕЛИВЦИ, ПОМПАЙТЕ още малко!...”
Петер чу дрезгавия глас на шкипера. Помпаха…още откакто излязоха на 15 май 1659 година от пристанището на Сурати, плавайки покрай бреговете на Западна Индия. На шестдесетата морска миля в корпуса се появи пробойна. За връщане беше късно.
Започнаха да изпомпват водата ръчно, с корабните помпи, като се редуваха. Помпайки, подминаха и Бомбай, и Панджим… и когато с триста неуредици доплаваха до Мангалор, капитанът Ван Страатен - славейки се като най-големия скръндза в цялата Остиндийска компания, след като най-после видя разранените мазолести ръце и измъчения и недоспал вид на екипажа, се съгласи да акостират, за да потърсят кей и майстори за ремонт на кораба. Щом обаче чу исканата за това сума, изсумтя недоволно, и даде разпореждане за потегляне. Из екипажа започна брожение. “Не стига, че превозваме пълни сандъци със злато…толкоз ли не можа да отдели няколко десетки гулдена?” Когато наближиха Колам, вече зрееше бунт. 1000- милното изпомпване не бе предвидено в договора с Компанията, искаха да им се доплати.. Определиха Ван Нийлпард - човек от по-старите моряци, да преговаря, но той се върна с увесен нос. “Контрактът си е контракт, господа, и не може да бъде променян!”- бе казал капитанът. “Нямам излишни пари за непредвидени разходи- нито за ремонт, нито за доплащане на екипажа. А вие ще получите заплатата си, едва след като стигнем, и доставим сандъците със стоката във Форт Гале, и нито ден по-рано!”
“ПОМПАЙТЕ ОЩЕ МАЛКО”…като че ли след няколкото изпомпвания щеше да се появи пристанището Гале, а дотам имаше още цели 600 морски мили!...
Петер мразеше шкипера- “послушното куче на капитана”, така го наричаше пред най-близките си приятели. “Истински гъзолизец! Мазни му се, за да си докара повишение- помощник-капитан, и някоя и друга бутилка ром, а с нас се държи като с животни !” На втория ден, шкиперът лично съблече хванатият тайно качил се пътник, съблече го чисто гол, върза го за миценмачтата, и го налагаше с камшик, докато гърбът му стана целия в кръв, до припадък.... Говореха, че шкиперът бил вдовец от дълги години, жена му била починала още при раждането, детето не могли да спасят…много години деляха шкипера от това нещастие, но оттогава станал затворен, не се оженил никога повторно. Душата му беше обрулена и изсъхнала от житейските ветрове, като гротмачтата на стара бригантина. Още от първия ден изгледа подозрително Петер, като промърмори под нос: “Ти ли си умникът, измислил име на камбаната? Срамота...да пишеше поне “GLORIA”, както на “Авондстер”, а то...”- след което се изплю презрително на палубата. “ Любовта щяла да ни пази...трънки !!!”
Всяка божа сутрин, той повтаряше на екипажа, като папагал, едно и също- че “тия 30 сандъка със златни гулдени, дето лежат в кабота- трябва да ги доставим на всяка цена във Форт Гале, ако ще да се издавим всички !!!! Разбрахте ли, нещастници мързеливи? От нас зависи цялото кралско дело в Шри Ланка, че и в Южна Индия!”...
3.
СЛЕД ОКОЛО ДВЕ СЕДМИЦИ измъчено плаване, в една ясна сутрин, най-после съзряха осветените от юнското слънце планински върхове на СЕРЕНДИП- така старите местни хора наричаха своя остров Цейлон. Екипажа се пооживи, събираха се покрай стария морски вълк Ван Нийлпард , и сядаха за да им разказва що за страна е това. Той дръпваше важно от лулата, и започваше витиевато да рисува природни картини- за сиво-черните лигави крайбрежни скали, за светлосините при хубаво време заливи, със гонещите се бели масури на вълните, които ставали тъмносиви при лошо време...за джонките със яркожълти платна на местните, и за Муту Равиндра- приятелят му тамил, който го гощаваше със силен цейлонски чай. Слушаха го в захлас, забравяйки за омразните помпи.
След два дни – в далечината изплува и фарът при “Големите плитчини”, и обраслите с мъх каменни стени на Форт Гале. “Внимавайте с плитчините, шкипер, тук дъното е коварно и подводните течения- силни и незабележими !”- опита се да отправи забележка старият моряк, но шкипера го отряза- да не им се бърка в работата. И тъкмо, когато бяха решили, че са заобиколили рифовете срещу Яла Сафари, и се вижда краят на лошотията, когато неизбежното се случи...
Чу се протяжно стържене откъм дъното на кораба, сякаш подводен великан режеше с гигантски трион, след което нещо силно изпращя. “Хвърляйте котва! “ – изкрещя лоцмана, но ахтерщевенът се счупи, след което съдното се удари в рифа, преди котвата да бъде пусната още. В трюмовете започна да навлиза вода. Настана паника. Хората тичаха като мравки в разринат мравуняк, докато дъските по палубата започнаха да се цепят една след друга от компресията на въздуха, избутван от нахлуващата вода в подпалубните отсеци.
“Сандъците! Спасявайте сандъците със златото!” – извика капитанът. Миг след това гротмачтата се счупи с трясък, камбаната се откъсна от въжето, изхвръкна със свистене, като оръдейно гюле, и се стовари на главата на капитана, която след секунда изтропа на дека, пенснето му падна и завчас потъна в локва кръв. Друга греда разцепи един сандък със мускетни патрони, които се пръснаха и нараниха двама от моряците. Хвърчаха всякакви предмети...една излетяла купа за бръснене насмалко щеше да отнесе и главата на Петер де Воорт...
Няколко човека изтичаха, и спуснаха спасителната лодка през перилата, други започнаха да изнасят сандъците между плющящите като камшици въжета, и да ги спускат в лодката, където стояха шкиперът и още един моряк. Успяха да натоварят двайсет...
Друго нямаше какво да се прави. Останалите двайсетина оцелели се скупчиха около десния борд, всички мълчаха. Изведнъж някой се изкиска истерично...”Момци, каква я свършихме? Ако беше потънало всичкото злато, нямаше да ни платят нищо...а сега, ще платят, ама на...мъртъвци!!! “ Никой вече не хранеше илюзия за живота си, в този момент той нямаше никаква стойност. Някой запя старата холандска моряшка песен “Ето, пристига Ветроходът; Чуй вятъра между клоните”, няколко човека се включиха нестройно...
Петер де Воорт гледаше отдалечаващата се лодка, и сякаш видя във водното отражение усмихнатото лице на Каролине... пееше, като русалка, и го викаше...Това младо момче щеше да остане заложник на дълбините, прикован на кръста на Остиндийската компания... и тогава
4.
...СРЕЩНА ПОГЛЕДА НА ШКИПЕРА. Спогледаха се безмълвно, след което се случи нещо странно...шкиперът спря да гребе, и започна да изхвърля сандъците във водата- един, два, три... докато изхвърли всичките. Обърна лодката, приближи се до кораба, и извика : “Скачайте в лодката, всичките двайсет, няма да потънем, теглото ви се равнява на това на златото в сандъците !!!...”
...След около половин час лежаха изтощени на пясъка пред Форт Гале. Петер обърна глава към своя спасител:
- “Шкипер, не разбирам?...”
- Знам , че ме мразиш, де Воорт...Ще разбереш, като остарееш...Тези 30 сандъка не са нищо друго, освен Трийсетте сребърника на Лукавия... Чух, че годеницата ти била хубава- най хубавата в квартал “Зандам”... Нека ти имаш това, което аз нямах !”
След което затвори очи, и задиша спокойно. Бреговата полиция вече идваше, за да го арестува и окове...Само кафяво- златистият залез очертаваше силуетите на наколните рибари – стърчащи като еднокраки чапли, безучастни към случващото се...
* * *
21.10.2008 21:54
24.10.2008 14:41
On a dangerous reef in Sri Lanka lies a wreck that has been systematically plundered by treasure hunters. Its identity remains one of the most enduring mysteries of maritime archaeology. Another wreck - the Dolphin - went down carrying twenty-nine chests of silver and has never been found. Jeremy and Corioli want to find the wreck and its treasure before it is looted of all its precious cargo.
It has become the focus of a major international training program in excavation and preservation based at Sri Lanka's fledgling maritime archaeological unit.
After several hours of searching for the Dolphin, Jeremy and Corioli are forced to call off the search as the weather conditions start to deteriorate and the swell rises. With the weather taking a turn for the worse, Jeremy and Corioli decide to postpone their search for the Dolphin until they return in the New Year. Within days of the team leaving, a massive earthquake in Asia sends forth a dark wave of destruction...
