Прочетен: 3959 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 22.10.2009 12:03
* * *
“…Хочу вам, братья, поведать о брани недавней войны, как случилась битва на Дону великого князя Дмитрия Ивановича и всех православных христиан с поганым Мамаем и с безбожными агарянами. И возвысил бог род христианский, а поганых унизил и посрамил их дикость, как и в старые времена помог Гедеону над мадиамами и преславному Моисею над фараоном. Надлежит нам поведать о величии и милости божьей, как исполнил господь пожелание верных ему, как помог великому князю Дмитрию Ивановичу и брату его князю Владимиру Андреевичу над безбожными половцами и агарянами...”
…Първите дни на септември бяха слънчеви, въпреки че от ден на ден се усещаше застудяване. Монахът Родион Осляба носеше греда на рамото си, превит под тежестта и, и в същото време се чудеше как брат му- Александър Осляба, крачещ мълчешком до него, носи две- на всяко рамо по една, сякаш носи перца от дива гъска…Сети се как, като деца, му бяха измислили прякор- "Медвежонок", заради неговата груба сила и непохватност, имаше чувството, че наистина майките им са различни- на единия-жена, на другия-мечка…Дадоха ги още като деца- послушници в Троицко-Сергеевата лавра, където и отраснаха. Когато преди няколко дни Великият Княз Московски Дмитрий Иванович дойде да измоли помощ, и благословия, от игумена дядо Сергий Радонежский- свят човек, исихаст, непознаващ житейските удоволствия- ги завари пак така- с по една греда на рамо, строяха помещения за новоприетите в манастира послушници. “-Благословия ще ти дам, княже, щом си тръгнал земята наша свещена от татарите да освобождаваш, но помощ…виж, ето ти тези двама братя- наши монаси, нека бъдат с теб, силни са, издръжливи- могат и молитва да прочетат- за успокоение и въодушевление на ратниците твои, и топор тежък в бой да въртят…”
Родион си спомни- да, брат му въодушевяваше войниците…всъщност , те му се смееха, когато Саша попита как така Великият княз е на две места едновременно- видял го и в лаврата, и на переправата, само че на едното място бил с руса брада, а на другото- с черна- недоумяваше просто. “-Еех, Медвед…че Великият княз и брат му- Владимир Андреевич, са близнаци бе, ти си видял и двамата!” шегуваха се с него войниците.
…На седмият ден от септември стигнаха мястото, където тясната, но дълбока река Непрядва се вливаше в Дон. Сутринта Великият княз събра болярите на съвет, за да си кажат тежката дума- бе решено боището да се състои тука. Повечето бяха на мнение, че не трябва да пресичат реката- тя беше естествена преграда срещу прииждащите вражи войски, но князът ги отряза: “ Велможи мои, вие за какво сте дошли- да се криете зад реката от иноверците или да ги гоните от земята наша? Не стига, че княз Олег Рязански, е тръгнал с тъста си – литовското куче Ягайло, на враговете ни да помага- в гръб да ни удари, като че хамбарите му не са пълни с жито и градовете богати, ами иска подмосковието ни с агаряните да дели ? Други предатели-едноверци не ми трябват, утре ще построите три моста-переправи на Дон, на подходящо място, и като премине войската, ще ги запалите- да се знае, че отстъпление назад няма. Да се знае още, че ако татарите надвият- не те, а нашите ще се издавят в Непрядва…”
Даа, премъдър беше Дмитрий Иванович…
…Същата вечер войниците напалиха огньове, за да се стоплят, и починат. Във въздуха се усещаше острата миризма на пушека от запалените переправи, а Иван Шиха - глуповатия манастирски послушник, който придружаваше двамата братя като техен помощник, вареше рибена чорба в едно котле. Родион дойде и приседна до Александър, който намотаваше и размотаваше замислен едно конопено въже около левият си пестник.
“-Знаеш ли, Саша, чул съм, че монголите имали обичай преди битката да предлагат “борба-поединок” на враговете си. Нашите разузнавачи казали, че Мамай бил определил за утрешната битка най-личния измежду техните витязи- Мурза Челубей Храбрий, който досега не е губил бой-поединок…казват, че самият Сатана му помагал, и бил безсмъртен. Никой не успял да го събори от коня досега. Когато повалял врага си на земята, това давало криле на монголската неверническа войска, и след това те влизали в бой като усурийски тигри. Чудя се, кой ли би могъл да излезе от нашите срещу него…”
“-Родионе, помниш ли билината за чудовището Кашчей Бессмертной, дето ни я разказваше мама, докато ни приспиваше? Как неговото безсмъртие се криело в едно яйце, и Иван-Царевич го намерил, и го счупил, и така се отървали от Кашчей?”
“-Да, помня. А ти какво се присети за детски приказки сега?”
“-Ами, сетих се…Всеки бесмъртен има такова яйце…А то и найдем яйцо етого Кашчея-Челубея”…
“-Братко, хората са унили, ти билини врели-некипели ми разказваш… Братовчед Данило казва, че само чудо може да ни донесе победата..такава голяма бусурманска войска не е излизала срещу нашата земя от времето на богоненавистния Хан Батай, който навремето разсипа Великата Рус. Казват, че на помощ на Мамай хан дошли и генуезци- на плата- от далечна Италия...”
Александър се обърна към него. Лицето му излъчваше някакво странно спокойствие и вътрешна озареност.
“- Не бойся, брат. Нашият велик княз Дмитрий е мъдър, неговите боляри- тоже. Не е наша работа да се месим в княжеските им дела. Ние сме монаси, нашата дан е да се молим горещо Богу Нашему да ни дари с победа. Ибо воистину сказано: "Если кто к богу веру с добрыми делами и правду в сердце держит и на бога уповает, то такого человека господь не предаст врагам в уничижение и на осмеянье". И утре…да седим крепко на седлото на коня , и да стискаме здраво палицата. А ти иди поспи, за утре ще ни трябват сили.”
Ръшна няколко пъти с ръжена в позагасналия огън, и даде знак на Иван да се приближи, след което започна тихичко и оживено да му обяснява нещо, и да премята конопеното въже през ръцете си…Иван кимаше разбиращо.
“Странна двойка са...” помисли Родион и се приготви за сън…
…Когато се събуди, още по зазоряване, огньовете бяха загаснали. В хладната септемврийска утрин почти нищо по полето не се виждаше, всичко беше обвито в гъста, лепкава мъгла. Родион чуваше само припрените команди на десетниците, и дрънченето на приготовленията на войската. Потърси брат си- не намери нито него, нито Иван, бяха го изпреварили.
Два часа по-късно мъглата почна да се вдига. Това беше добре дошло за войводата Тимофей Весяков, който имаше поръчение от самия Велик княз, като най-стар и опитен в делата, да подреди бойците по най-добрия начин, и той се зае с усърдие да изпълнява задачата. За по-малко от половин час ратниците се бяха строили- по средата- московската дружина от отбрани богатири на самия Велик княз, отдясно- големият полк на Андрей и Димитрий Олгердовичи от Брянск, те бяха “дясната ръка” на княза, отляво- “лявата ръка”- Владимир Серпуховский……
Тогава лека-полека мъглата се оттегли и отреща, където досега се чуваше само глухо бучене от подреждането и на вражеските редици. “Неизброима рат...” -помисли си Родион. Цялото поле – между селата Даниловка и Куликово, беше почерняло от хора и коне. “Нашият строй е по-хубав”…каза си после той, но се подсмихна на безсмислието си, не бяха тръгнали на смотра-парад все пак…
Тогава видя как Великият княз вдигна ръка, и всичко притихна. “ Нека се помолим, братя, за низпослание победи…” , и всички слязоха от конете, и коленичиха. Само Александър остана на коня си. “Слез да се помолим за последно, братко, не ни излагай!” –дръпна го уплашено Родион, който се огледа притеснено, но той сякаш не го чу. Всички бяха забили поглед към земята.
…След пет минути ревнаха бойните тръби, и двата строя тръгнаха едни срещу други. На около 50 разкрача от русите обаче монголите спряха, и пред строя им се отделиха двама конници. Единият- снажен, като канара, целият блестящ в излъсканата до блясък сребърна броня. Другият- дребен, прегърбен на седлото татарин. “Иди виж какво искат!”- повели Дмитрий на един от приближените си. Събраха се на 20 крачки помежду строевете. Тогава дребният, явно глашатай, ревна с мощен глас на завален руски, като да се чуди човек откъде го извади тоя дребен човечец:
“ -Нашият снажен княз, Темир –Мурза, знаен още като Челубей, повелител на съдбата и Алтън-орда Улус, предлага борба-поединок на най- снажния измежду рус-багатурите. И нека по-силният спечели, и призове небесната помощ за неговите!.....”
Очакваха го. Великият княз Дмитрий се обърна към войводата Боброк Волински- това беше уговорено още предната вечер, бе посочен лично, спорове измежду войводите нямаше. Имаше неписано правило- княз срещу княз, не се допускаше разлика в йерархията. И докато Боброк чакаше нетърпеливо да му бъде даден знак, изведнъж измежду руските редици се чу силен вик. От строя се откъсна инок Александър, пришпори коня си, и полетя към средата на полето. “Спри се, за бога!”- извика след него Родион, но нахалост…В редиците на русите настъпи смут, но Дмитрий пак вдигна ръка, и всички млъкнаха.
Двата конника се доближиха, и се изгледаха кръвнишки. Казаха си нещо- всеки на неговия си език, след това се обърнаха, и отдалечиха. По даден от глашатая сигнал пришпориха конете, и се втурнаха един срещу друг. Звукът от сблъсъка беше толкова силен, че се чу надалеч…Двата коня се изправиха на задните крака, след което конят на мурзата политна, и се строполи на земята, като затисна тялото на монголът, който повече не помръдна…само конят цвилеше, и се опитваше да стане. Конят на монаха, изплашен, се обърна и препусна между редиците…точно в тоя момент слънцето разкъса облаците, и хвърли светъл лъч, който се отрази в бронята на инока, и върха на копието му, което той беше вдигнал високо над главата си…”Пересвет!”- помисли Родион, все още невярващ на очите си… Оттук нататък всичко, в продължение на няколко часа, му беше като в мъгла…и мощния рев на русите “Вижте, братя, Бог ни помага!”, и втурналата се конница на Александър Владимирович, която помете десния фланг от бронирани монголски таркани, и невъобразимият шум от звънтящото меле, и светналият обезумял поглед на един витяз, който премина покрай него, крещейки, че са преследвали неверниците на двадесет версти на юг, и носилката с раненото тяло на Великия княз, наречен отпосле “Донской”, в чест на победата…
Лека-полека всичко утихна…
Тогава Родион се сети да потърси брат си. Видя го- на едно възвишение- и се втурна натам. Конят му кротко пасеше, а Александър си беше на седлото, сякаш наблюдаваше полето отвисоко. “Жив ли си, брат???”- извика Родион и се приближи за да помогне на монаха да слезе, но не получи отговор. Дръпна го от коня, но…не можа да го свали. Тогава разбра…
Главата на Александър беше подпряна на щита- сякаш беше заспал. Самият щит беше пробит от счупеното копие на Челубей, то бе преминало косо и се бе забило в гърдите отляво на монаха, там където свършваше пришитият кръст, от раната се беше стекла черна засъхнала кръв. На пояса му видя конопеното въже, привързано за шията на коня, то минаваше отдолу, и пристягаше здраво краката на инока изпод коня…Иван си беше свършил добре работата. Вкочанените пръсти все още здраво стискаха копието с окървавен железен връх.
“- Н а ш е л я й ц о, б р а т, н а ш е л я й ц о…”- повтаряше в унес Родион. Сълзите се стичаха по бузите му. Мъглата отново започваше да се спуска…
* * *
29.10.2007 16:46
