1.

…И това лято във Константинопол беше горещо и душно... Белизариос, братът на василевса, се мъчеше. Бяха му омръзнали безконечните преговори на императора, с разни готи, маркомани, хунну и пратеници на най-различни варварски “регуси”, имената на които така и не можеше да запомни, колкото и да се стараеше. Непонятно му бе и защо брат му, автократорът, държеше на всяка цена на неговото присъствие на тия преговори, при все, че не му даваше да говори без негово разрешение.

 И един ден…го осени хитра идея. Под претекст, че отива да инспектира ромейските гарнизони северно от Хем, беше изкрънкал от императора две “банди” конници /”банда” беше войскова единица, около стотина човека, няколко банди правеха една “турма”/…  ”Отивай”-беше махнал с досада василевсът, “и не се връщай, без да си свършил полезна работа”…И още на другия ден бандитите запрашиха по главната улица “Меса” по посока Влахернските врати, воглаве с Белизариос, и един от неговите приближени, турмарх /с който бяха приятели в лудориите от детинските години/. Обаче имаше още един в групата. Това беше старият стратег Ставракий, тръгнал с тях по настояване на самият император. Беше му поръчано лично от него да държи изкъсо Белизариос, и да го наставлява в работите.

 …Трите дни път минаха неусетно, в шеги и закачки. Някой беше подшушнал, че Белизариос ги води “да половуват на воля”, а те познаваха буйният му и весел нрав…

 След като минаха Хем, спуснаха надолу- към долината на река Янтрус. Белизариос беше посещавал няколко пъти това райско кътче- там, където реката извива живописно на няколко места. Имаше два хълма, между  които се намираше селище на склавинии, “Терпезица” зовяха единия, на него имаше варварско светилище- оброк, веднъж младежът беше видял склавиниите да принасят жертвоприношение, след което ядяха, пиеха и се веселяха… ”трапеза”, тази дума му беше позната. Другият хълм, по-висок, по-малко обрасъл с дървета, беше обиколен с високи скали - като крепост. Неговото име той не знаеше…В околността покрай реката растеше най- хубавата и сочна трева, затова се въдеше дивеч всякакъв, главно сърни, които представляваха хубава гледка за ловуващите в засада- когато дойдеха сутрин, по роса, да пият вода на реката. Десетки сърни…

 Ноо…нещо странно. Този път сърни не се мяркаха. Турмархът беше разделил бандите на части, и ги проводи да обиколят района, за да търсят дивеча, но като се върнаха изморени – следа никаква. А беше почнало да се стъмва.

“Утрото е по-мъдро от вечерта, кириос”-  каза тогава старият стратег. “Лягайте да спим, пък утре ще видим…”

…На другата сутрин тръгнаха надолу, по течението на реката. След четвърт час път изведнъж надушиха нещо познато…даа, мирис на печено месо! След още малко- дочуха странни звуци- като тътен на гръмотевица, а интересно, че облаци нямаше! Колкото по-напредваха, толкова по-ясно тътенът се оформяше като странен ритъм…След още малко- видяха…

  …На една голяма поляна до реката видяха голяма група хора- около 50-60 човека- мъже, жени и деца, странно облечени- не като тукашните склавинии…Тътенът идваше от  два вида кожени барабани, едните- широки две педи, които държащите ги биеха с дебели дървени пръчки, и други три-четири- със същия диаметър, но тънки. Тях биеха с ръце, вдигнати над главата…двата вида барабани  ехтяха в странен синхрон, ту- бързо, ту-бавно…Около тях- два кръга хора, хванати за ръце, играещи още по-странен танц в ритъма на тътена- вътрешният кръг- от жени, с дълги пъстри поли, а външният- от мъже. Встрани от двата кръга имаше групичка от насядали на земята мъже, двама- с побелели бради, бръснати глави, и сини кафтани, и един-с червен такъв, обшит по яката със самурена кожа, и прошарена  плитка на тила, които печаха на шиш…сърна!, а след малко се видя, че на няколко места по полянката имаше същите шишове- със сърни!

     Белизариос издаде бърза заповед- “Обградете ги!” И за броени минути бандитите обкръжиха пъстрата смесица с насочени към тях копия…

 Барабаните млъкнаха. Всички станаха и се скупчиха, само червеният кафтан остана седнал. Императорският брат се насочи към него- видя му се, че той е най-главният.

 “- Архонте, попитай го какъв е и що дири в ловните полета на моят брат, Василевсът?”- обърна се той към старият стратег.

 “-   Перси-хетайрес ли сте, търговци? Одеждите ви са такива?” -попита стратегът седящият- на гръцки.

   “-   Не.

   -   Pos se lene, xene? Тебе как те зоват, чужденецо?

-         Чавдар”- отговори оня, като продължи да седи.

-         “Титла някаква имаш ли?

-         Имам. Багатур- багаин.

-         От кое племе си?

-         Ние сме чадари. От рода балъ-гар. Аз тебе те познавам. Ти командваше вашите тагми на дясното крило – там- при Найсос.

Моите багатури бяха точно срещу твоите. А вашите коне

    са по-бързи от нашите, само когато бягате…”   Ехидна

  усмивка пробягна по мургавото му лице с дръпнати очи.

Стратегът усети, как кръвта нахлува в главата му…Спомни си, как армията от няколкото съюзени варварски племена, към които явно принадлежаха и тези, преди години – при Найсос, успяха с ловък маньовър да обкръжат и ликвидират славната армия на Илирик, на която той беше един от главнокомандващите…все още му беше непонятно, през вечер си задаваше въпросът “как”, и “защо”, можеше да се закълне, че никой от онези не беше чел “Стратегикона”…Чадари, чавдари, …странни племена и думи, първата буква на които му звучеше като удар на два мраморни камъка един в друг…Върна се при Белизариос.

“- Велелепни, познавам ги тези. Те ни унижиха при Найсос. Това са бурджани. От тях се страхуват всички, дори сарацините. От арабите съм чул, че са непобедими в битка, и че един от техните излиза срещу десет сарацини, при което поне петима от тях веднага намират смъртта си…”

-         Какво чакате тогава, skotoste tis amesos, избийте ги веднага!

-         Stasu, почакай, Белизариос…

-         Защо? Ти, старче, имаш ли останала капка достойнство? Има поне две причини, за да го сторя. Едната- ти вече я знаеш-унижението. Втората- никой няма право да ловува без разрешение в нашите ловни поля. Това е стар наш закон, брат ми- императора, ще се радва, че сме очистили тази шайка скакалци, които хазяйничат по нашите земи от няколко десетилетия насам, гаче им е бащиния. Нападайте!”

Бандитите извадиха мечовете. Жените и децата на чадарите се бяха вече скупчили по средата на поляната, около тях за секунди мъжете образуваха два концентрични кръга- вътрешен, и външен, и също извадиха мечове- закривени, като волски рога. В този момент главният варварин стана, и вдигна властно ръка. Всичко замлъкна за миг…Той изтри мазните си от месото пръсти в червения кафтан, и бръкна вътре му. Извади сгъната пергаментова хартия.

-         “Чети!”- извика той на стратега. Старецът взе листа и зачете :

 “…В година…след Христа…ние, василевсът…и ханът на… сключваме вечен мир в името на доброто- на двата народа, и поемаме попечение да предоставим нашите ромейски  земи за безпрепятствено преминаване на народа балъ-гар…подпис, печат”

“- Това е печатът на вашия хаган, нали?”- попита варваринът.

“-Да, неговият е…непонятно как е попаднал у тях, кириос…”-обърна се в недоумение стратегът.

Тогава Белизариос побесня, и започна да крещи:

“-Htonia, казах! Избийте ги до крак!- слюнките хвърчаха от устата му като на бясна лисица.

“- Stamata! Спри!” –извика с все гърло архонтът. “Помисли малко, велелепни! Ти си млад, буен, но…брат ти, василевсът, се готви за война с персите, знаеш…Ако избием сега тези, тяхното племе ще ни връхлети отново, в гръб…Не можем да си позволим да воюваме с две вражески армии едновременно, така е казано и в “Стратегикона”…това може да ти коства главата…”

Сърцето му биеше до пръсване…Белизариос наведе глава, войниците му прибраха мечовете. Приготвиха се за обратния път…

В този момент старият стратег почувства остра болка в гърдите…Пред очите му причерня, падна от коня…Трима ромеи се спуснаха, за да го вдигнат. Погледът му се премрежи, за момент погледна в далечината към оня хълм- безименният, и като че ли видя отгоре му високи назъбени крепостни стени и кули…и два сокола, които кръжаха в небето. И в този момент  издъхна…

                              §       §       §

2.

   Преди петнайсетина години дядо ми почина...
Е, случва се, това само по себе си не е интересно. Ние рядко си ходехме на село по принцип. Дядо ми живееше в село със смесено население- имаше и турци, и три- четири племена цигани, и нашата къща беше точно между пет цигански...

И така, отидохме да погребем стария, на погребението се събраха и комшиите. След като се върнахме от гробищата, жените бяха наготвили, хапване, пийване за бог да прости...Обаче, след като пийнаха, опечалените се разделиха на две групи- моите роднини го оплакваха, а циганите започнаха да си тананикат некакви маанета, по едно време направо почнаха да си пеят??!!!...

...И аз, съответно, се вкиснах, и им викам: “Абе, мангали къркани, откъде- накъде ще пеете на дядо на погребението, да ви еба майката ?...”
Те се поумълчаха, и тогава най-старият от тях /той беше овчар, прост човек/,ми каза:
"-Виж какво, моето момче, не се сърди, сега ще ти обясня що пеят. При нас обичаят е такъв...Когато човек се ражда, той идва на тоя свят, за да се мъчи, ние тогава също пеем, но тъжни песни...А когато близък човек умира, ние пак пеем- затова, че се е отървал от земните мъки...Абе, ние си пеем за всичко- и за добро, и за зло..."

Аз тогава се позамислих /сетих се, че и при други има такъв обичай, при траките също е било така/, а той продължава:
"-Ти, моето момче, знаеш ли, че дядо ти беше болен, на легло, с пневмония? Понеже вие не дойдохте, ние му носихме да яде една седмица...А къде беше, когато му се спука язвата и трябваше да го возим с каруцата при доктора?...
А къде беше, когато го ухапа една змия в лозето?”
"Къде беше...Къде беше...", думите му сякаш ме удряха като чук в главата...

Аз почнах да плача, викам му- “Стига!”...и избягах навън...

Това бяха "пречистващи" сълзи...

 Лятото си ходих на село, по принцип нямам време, живея в друг окръг, а и продадохме къщата.
Когато отидох на гробищата с една мотика- да почистя малко, викам си- сигурно е обрасло здраво- видях, че гробът е в идеална чистота- няма нито една тревичка...даже в едно шише имаше цветя...
Мангалска им работа...